„На Фокус“, Христо Пейнов: Минифутболът у нас е на топ ниво

Като дете попълвах скришом цели тетрадки с резултати и таблици, разкри реферът

Международният съдия по минифутбол Христо Пейнов е един от най-обичаните рефери в този спорт. Софиянецът от години раздава правосъдие по терените в столицата и има солиден опит зад гърба си. От самото начало на SPL, той свири в лигата и то повече от добре. Тази седмица в нашата рубрика „На Фокус“ потърсихме Пейнов, за да разкаже за своите преживявания по терените, международния си опит и въобще какво го е накара да се заеме с тази толкова трудна и неблагодарна понякога професия.

– Представи се с няколко думи?
– Казвам се Христо Пейнов и съм съдия по минифутбол. Роден съм в София и съм израснал в идеалния център на столицата, което е и сред причините да ме влече все извън нея – предпочитам по-малките градове и селата, планините, морето и полетата, включително и футболните ливади. На хартия съм финансист, но практиката ми е свързана най-вече с хуманитарните науки, като дълги години съм работил като журналист. Обожавам спорта и движението, но само на аматьорско, масово ниво. Поощрявам всеки да спортува и тренира. Дори самото ходене, най-естественото човешко движение, е достатъчно като физическо натоварване и не бива да се подценява практикуването му.
– С какво се занимаваш, когато не си на терена да ръководиш мачове?
– Ако изключим битовизмите като 40-часовата работна седмица, то дейностите, които запълват ума ми и отпускат душата ми в свободното време, са уроците по български народни танци, свиренето на йоника и опитите ми да поддържам градина в двора на къщата ми в провинцията. Имам открит интерес и към политиката, следя обществено-икономическите процеси, чета сериозни анализи по темата, имам и свое собствено виждане по въпросите. Но не се информирам от телевизията. Самият аз нямам телевизор от над 10 години. Така се отваря време за любимите дейности, а и съзнанието се изчиства от ненужната, а и често манипулативна информация.
– Разкажи ни как се запали по футбола?
– Спомням си как като много малко дете чаках „Сънчо“ в паузата на футболни двубои, на които не обръщах абсолютно никакво внимание. Първата ми среща с играта беше на Световното първенство в Италия през 1990 година, когато изгледах всички мачове. Не пропусках и обзорите от деня, които започваха винаги с прочутата и вълшебна песен на Джана Нанини и Едоардо Бенато „Un’estate italiana“. Още преди старта на Мондиала се сблъсках и със самата съдийска професия. Въртеше се непрекъснато прословутия гол с ръка на аржентинския гений Диего Марадона срещу Англия на 1/4-финала на предишното Световно в Мексико от 1986 година, който се оказа и решаващ за „гаучосите“ по пътя им към титлата. Страничен съдия тогава беше българинът Богдан Дочев, който стана изкупителна жертва на измамата на Марадона. Дочев е най-титулуваният български арбитър за всички времена, като единствен е ръководил дори финал за Купата на УЕФА между Андерлехт и Бенфика през 1983 година. Но „Божията ръка“ на Диего срещу Англия преобръща живота му и слага край на иначе блестящата му кариера. Струва ми се безкрайно несправедливо.


– На кой български и на кой европейски отбор си привърженик?
– Симпатизирам на ЦСКА и на английския Ливърпул. Обожавам червения цвят. Дори на картоните (смее се).
– По принцип питаме всеки дали си има идол в играта. Има ли съдия, на когото искаш да приличаш?
– Нямам кумири и идоли в живота си, не се прекланям пред авторитети и в играта. Има какво да науча от всеки един в занаята и се стремя да се развивам. Надявам се, че и аз мога да обогатя околните. Всеки човек е уникален и неповторим. На съдийските ми екипи има щамповано само едно име и така ще остане и в бъдеще – Христо.
– Как реши да се занимаваш със съдийство?
– Въпреки че почти никой в иначе голямото ми семейство не се интересуваше от футбол (с изключение на по-малкия ми брат, с когото редовно играехме микромачове на килимите на майка ни с помощта на стъклено топче и части от „Конструктор“, а понякога поритвахме и с топката за художествена гимнастика на сестра ми), спортът се превърна с годините в страст за мен. Не съм ходил никога да тренирам, не ходих и по мачове, тъй като родителите ми искаха да се занимавам с наука и да залягам над учебниците. Това не ми пречеше да попълвам скришом цели тетрадки само с резултати и таблици от всякакви първенства и държави. Както и да тичам след топката във всяко едно междучасие в училище. Желанието ми да бъда арбитър го имах от малък. Бил съм свидетел, а понякога и жертва на чудовищна несправедливост, на арогантно погазване на правила и човещина. Сред мотивите ми да бъда съдия е и стремежът ми към мир и разбирателство между хората. Събрах кураж да завърша курса за съдии към БФС през 2010 година и лично Антон Генов, бивш международен съдия, ми връчи тапията. Тъй като бях закъснял безвъзрватно за развитие в професионалния футбол, веднага се насочих към аматьорския минифутбол и оттогава ръководя срещи без прекъсване.
– Кой е най-неприятният ти спомен по време на мач? А най-приятният?
– Бил съм съдия на над 2000 мача. Футболът е контактен и отборен спорт, има предпоставки за остри сблъсъци от всякакъв характер. Видял съм какво ли не на зеления килим – от нелепи и тежки контузии, през обидно и недостойно поведение, та чак до масови побоища. На мен също са посягали вербално и физически, без обаче да се преминава границата на неблагоприличието и сляпата омраза. Онова, което обаче ме натъжава, е липсата на фейърплей, на джентълментство. Имах един мач, още в първата си година на рефер, когато признах гол от директно изпълнен аут. Потърпевшият отбор побесня от решението ми и се оформи разправия. Дори футболисти от следващия мач, които чакаха отвън на игрището, ме убеждаваха, че голът е нередовен, отменяли са им вече такъв и ме съветваха да не се излагам с подобни отсъждания. В крайна сметка се вслушах в мнението на останалите и отмених гола, който впоследствие се оказа, че е напълно редовен по правилата на Лигата. За което после си понесох и отговорността, и наказанието. Но пък отборът, който така разгорещено ме увещаваше, че голът в неговата врата е нередовен, веднага след мача, който така или иначе загуби, подаде контестация за формално нарушение на правилата – че попадението във вратата им е било неправилно отменено. Срещата се преигра, а тези момчета ги загубих завинаги за каузата „Спортсменска игра“. Сред най-приятните мигове на терена за мен са одобрителните възгласи на футболисти и публика след пуснат от мен авантаж (не обичам да накъсвам срещите и винаги при нарушение се стремя да оставя играта да продължи, ако е възможно), както и усмивките и ръкостисканията с всички участници след края на мача. Затова и да ръководя срещи на малки деца за мен е удоволствие. Там няма задни мисли и преследване на победа и точки на всяка цена, сълзите и усмивките присъстват неизменно във всяка една среща между най-малките.


– Признаваш ли си, ако сгрешиш в някоя ситуация ?
– Ако съм осъзнал неточност, разбира се. Даже още на терена се извинявам на момчетата. Ала дали дадено съдийско решение е правилно, често е предмет на допълнителен анализ, невъзможно е на момента да се прецени. Случвало ми се е и двата отбора да имат грешно тълкуване на Правилата на играта и просто да са свикнали с грешните отсъждания в определена ситуация. Например, преди време в един завързан мач при изпълнение на начален удар след гол футболист от единия отбор нарочно не докосваше топката, подадена му от съотборник от центъра след сигнала. Противников играч му я отне и стана опасна атака. Всички на терена бяха убедени, че има нарушение, защото трябвало топката да бъде докосната втори път от футболист на тима, изпълняващ началния удар, за да бъде в игра. А правилникът гласи обратното. И говорим за спортни журналисти, които са изгледали и коментирали повече мачове, отколкото сигурно ще ръководя някога. Съдията затова е на терена – за да вземе решение в спорни ситуации. Всеки отбор почти винаги отрича своите нарушения и преувеличава чуждите, напълно естествена човешка психология. Дали съдията е приложил коректно Правилата на играта следва да преценяват обаче други – колеги, съдии и организатори. И то след детайлно разглеждане на ситуациите и взетите решения чрез видео повторения и показания на участниците. Затова е и безсмислено да се спори със съдията по време на мач – кой ще е съдия на спора между арбитъра и футболиста?!
– През лятото ти ръководи срещи от европейското по минифутбол в Чехия. Разкажи ни за преживяванията ти там и обстановката, какви са впечатленията ти, включително и за организацията на първенството?
– Участието ми на международни форуми е сбъдната мечта. Специална е благодарността и признателността ми към президента на БАМФ Пламен Божидаров, който ме подкрепи и номинира за съдия на Европейското по минифутбол в Чехия тази година и Шампионската лига в Словения през 2016 г.. Бях съдия на 11 мача, сред които и полуфиналът между бъдещия шампион Русия и бронзовия медалист Унгария. В още толкова срещи се изявих като трети и четвърти съдия, които отговарят за смените и статистиката. Турнирите са отлично организирани, игрищата са чисто нови, а арбитрите са настанени в отделен хотел. Футболът е на високо ниво, но има още какво да се желае като зрителско присъствие по трибуните. По принцип е изключително трудно да накараш местните фенове да посещават други мачове, различни от тези на собствената им страна. Не сме далеч от деня обаче, когато България ще е домакин на европейското първенство по минифутбол, което се провежда ежегодно.


– На какво ниво е минифутболът в България?
– Може да прозвучи изненадващо, но минифутболът в България е сред водещите в Европа по сила. Причината е проста – спортът е аматьорски, в него не се въртят милиони и милиарди евро, както в професионалния футбол. Така най-добрите играчи остават в собствената си държава и се състезават за нея, вдигат нивото на местните шампионати. Имайте предвид също, че заради водената от професионалните и полупрофесионалните клубове политика на привличане на чужденци със съмнителни качества и с подмолни финансови цели, много от младите български футболисти, които не получават никакъв шанс на големия терен, се преориентират към минифутбола и футзала. Така държави като Холандия и Швеция, които са с традиции във футбола на голям терен, на практика не съществуват на картата на играта във вариант 5+1. Докато сред най-силните в света в минифутбола са страни като Чехия, Русия, Унгария и Босна.
– А как попадна в SPL?
– Години наред ръководих мачове на един от организаторите – Стефан Цветков. Беше лошо момче на терена, редовно му отсъждах нарушения и го декорирах в жълто. Оказа се достатъчно злопаметен, за да ме повика да раздавам правосъдие и картони и в неговата лига.
– Какво мислиш за феърплея като цяло и неговото ниво в SPL?
– За мен истинският спортист е не този, който постоянно търси вината на другите за собствения си провал, а онзи, който въпреки грешките и слабостите на околните съумява да запази самообладание и да се бори докрай с позволени средства в името на целта си. А при аматьорския спорт тя не може да е различна, от това да запазиш своето и здравето на противника, от това да се раздвижиш и да покажеш уважение към съперника и организаторите на твоя мач. Всичко останало са болни амбиции, проява на незрялост или просто ниско ниво на съзнанието. За мен е радващо, че в SPL феърплеят е на ниво и конфликтните ситуации се броят на пръстите на едната ръка.


– Среща с жена или среща от SPL?
– Че коя жена ще предпочете да излезне на среща с мен, вместо да отиде да гледа на живо интригуващите и изпълнени с несравним емоционален заряд дербита на Sofia Premier League?!?
– Пожелай нещо на любителите на минифутбола и фенове на SPL.
– Разбира се, че най-важното е да сме живи и да се пазим от травми. Но българската мъдрост неслучайно е родила сентенцията „Голо здраве – жива болест“. Затова пожелавам на всички да се забавляват, да се движат и най-вече да извисяват съзнанието си. Бъдете примерът, който искате останалите да следват!

Записа Даниел Васев